Дълго време българското общество осмисляше идеята за личния фалит на физическите лица. Поддръжниците на тази правна възможност съзираха в нея шанс за ново начало на хора без имущество, които са дотолкова затънали в дългове, че нямат никакви изгледи да се освободят от тях. Аргументите против се състояха основно в опасения от стимулиране на лекомислено поемане на кредити и съществуващите рискове от злоупотреба. В крайна сметка, такъв закон не се прие и не се очертава да бъде разгледан отново в близко бъдеще.
Тълкувателното решение, което промени съдебната практика
През 2015 г. Върховният касационен съд (ВКС) прие Тълкувателно решение № 2/26.02.2015 г., постановено по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което преобърна основни принципи на изпълнителния процес, като осъвремени значително някои схващания, застъпвани от Върховния съд и приемани до този момент за меродавни. Прилагането на решението като краен резултат доведе до някаква, макар и ограничена форма на личен фалит и на възможност длъжникът все пак, след определен период от време, да се освободи от своята задлъжнялост.
Как беше преди
След като едно лице (кредитор) установи пред съда паричната си претенция спрямо друго лице (длъжник) с влязло в сила съдебно решение, то има интерес да събере дължимото му по принудителен ред – чрез запор на банковите сметки на длъжника, трудовото му възнаграждение, възбрана и продан на недвижимото му имущество и пр.
Според Гражданския процесуален кодекс, всички тези действия по принудително изпълнение се осъществяват от съдебен изпълнител – частен или държавен, в рамките на изпълнително дело.
Съобразно практиката на съдилищата, допреди цитирания акт на ВКС, образуването на изпълнително дело означаваше спиране на течението на погасителната давност. Тя, както е известно е 5 години, а в по-ограничен брой случаи – 3 години, след изтичането на които длъжникът, по-елементарно казано, може законно да откаже да плати. Така се създаваше сериозна предпоставка за съществуването на вечния длъжник – всеки длъжник, спрямо когото е образувано изпълнително дело, реално беше лишаван от възможността да се позове на давност, защото тя не можеше да изтече по време на изпълнителния процес, освен при някои по-специални случаи.
Как е сега
Съгласно актуалното положение на нещата и новите постановки на тълкувателното решение, давността не спира да тече по време на изпълнителния процес. Ако кредиторът бездейства и не предприема активно поведение в рамките на съдебното изпълнение, той е заплашен, както от прекратяване на изпълнителното дело, така и от изтичане на погасителна давност по отношение на неговото вземане, независимо от това, че то вече е установено чрез съдебно решение.
Тъй като тълкувателното решение има действие с обратна сила, т.е. все едно правната норма винаги е следвало да се тълкува така, както е разтълкувана от ВКС, то се разпростира и спрямо заварени дългове и длъжници.
В резултат от това се оформи широк кръг от лица, които формално все още са длъжици по изпълнителни дела (най-вече става дума за висящи изпълнителни дела, образувани преди 2014 г.), но реално биха могли да се позоват на изтекла погасителна давност и да поискат отписване на задълженията им. Тъй като давността не се прилага служебно, това става с изрично изявление на длъжника, а понякога и след съдебна процедура.
Заключение
Следователно може да се твърди, че в българската правна система и понастоящем може да се стигне до практическия ефект на личния фалит. Ако в продължение на 5 години изпълнителното производство за събиране на вземане е неефективно, например защото кредиторът бездейства или длъжникът няма никакво лично имущество, спрямо което да се изпълнява, давността настъпва с освободителен ефект по отношение на задълженията на длъжника.
