Предмет на искането за обезщетение са само тези вреди, които са в пряка причинна връзка с чуждо противоправно деяние.
Какво обаче представлява изискването за причинност?
Причинно-следствената връзка е една от формите на всеобщата взаимозависимост на явленията в обективния свят. Причинност значи, че всяко явление е обусловено от друго, че всяко явление има своите естествени основи и произтича от тях като тяхно следствие, че тази обусловеност е взаимна, защото това, което в даден момент е причина, може да бъде следствие в следващия момент, че въобще всяко явление е свързано пряко или косвено с всички явления.
Каузалитетът е феномен, който е обект на изследване на природни и хуманитарни науки като физиката и философията в продължение на хилядолетия и до момента не е напълно изяснен.
Множество теории се опитват да посочат ясно взаимовръзката между причина и следствие. Ние ще разгледаме само правно значимите тях.
Теория на равноценните условия
Според първото схващане, единственото сигурно за връзката между причина и следствие е, че причината времево е преди следствието. Причина е всяко едно от безбройните условия, които са предизвикали дадена ситуация да възникне и да се развие по точно определен начин. Условието е sine qua non, независимо от субективната оценка за крайния му принос в следствието.
За да демонстрираме резултатите от тази теория, ще използваме публично известния случай от Враца, където млад мъж умира след скандал относно правилата за движение и ръкопашен бой. Съдебно-медицинската експертиза установява, че смъртта е причинена не от двамата участници в инцидента, а от здравословен проблем на пострадалия, възбуден от психическото и емоционалното напрежение около инцидента.
Ако правото признаваше теорията на равноценните условия за установяване на причинната връзка, изводите щяха да са категорични – за смъртта са виновни двамата братя, участвали в инцидента. Без тяхното поведение, пострадалият нямаше да получи никакви наранявания, нямаше да изпадне в особено състояние, нямаше да настъпи леталния изход. Доколкото те са действали противоправно, следва да носят наказателна и имуществена отговорност.
В този ред на разсъждения, които са напълно естествени, бихме пренебрегнали останалите изводи, които следва да се направят въз основа на тази теория. А те са, че поведението на другите двама участници е само едно от безбройните равноценни условия за настъпване на резултата, защото той не би бил налице и ако пострадалият не беше напускал дома си, не беше използвал автомобил да се придвижи, ако беше продължил пътя си след възникване на конфликта, ако беше запазил пълно самообладание, ако не боледуваше от сърдечна болест, ако беше преминал няколко секунди по-рано или по-късно от мястото на инцидента и пр и пр. Всички тези фактори са също причина, без която следствието нямаше да настъпи. Но можем ли да наречем нещо причина /за целите на правото/, ако то е само една от причините?
Теория за адекватната причинна връзка
Според тази теория, поддържана главно в германската цивилистика, правнорелевантна причинна връзка е налице само когато според досегашния ни опит причината е годна да предизвика във всички случаи въобще, а не само в конкретния, пораждането на един и същ резултат. Този резултат е типичен за дадено действие, той му е съответен и адекватен на него. Вижда се, че тук се включва субективен оценъчен елемент – кое от многото условия е решаващо за следствието, респективно представлява ли то човешко поведение.
Изводи
Следователно, когато съдът търси причината на конкретната вреда, той иска да установи дали една човешка постъпка е изиграла съществената роля за настъпване на дадена вреда. Той се пита най-напред дали определена вреда би настъпила, ако определено човешко действие би било извършено или неизвършено. Ако отговори отрицателно става явно, че между деяние и резултат /вреда/ не съществува причинна връзка.
Но ако отговори положително, това все още не значи каузалитет, както би се оказало при следване на теорията за равноценността. Тук съдът следва да се попита и дали определеният разултат е необходимо следствие, дали закономерно произтича от определено поведение, дали резултатът е в безусловна и конкретно необходима връзка на генетична и временна последователност с причината.
Когато резултат се явява едно случайно следствие на човешко поведение – настъпва не под влиянието на вътрешни, решаващи и съществени връзки на необходимост, а под влиянието на външни връзки, кръстосващи се с необходимо, когато резултатът е случаен по отношение на общото, то той не е каузален и е правно безразличен.
В примера по-горе този извод означава – адекватната причина за смъртта е заболяването, а не човешкото поведение. Не деянието е довело до противоправния резултат, затова вредите не подлежат на репарация. Това е логиката на нещата.
В статията са използвани мотиви от фундаменталния труд на проф. Александър Кожухаров - Облигационно право, общо учение за облигационното отношение.
