Противоправността е един от самостоятелните елементи на гражданската отговорност, заедно с поведението /действие или бездействие/, вредите, причинната връзка и вината. Всички заедно следва да са налице, за да се стигне до задължение за обезвреда.
Особен интерес представлява понятието противоправност в светлината на непозволеното увреждане, следствие от лекарска грешка.
Особености на медицинската професия
Както е известно, лекарската професия е занятие, източник на повишена опасност и поради това строго правно регламентирано. Същевременно обаче, медицинската дейност иманентно съдържа в себе си и риск, така щото не всеки противоправен резултат /болка, страдание, увреждане, смърт/ се оказва причинен от поведението на лекуващия, а може да е в следствие на тежестта на болестта или дори на случайността. Отговорът дали лекарят е проявил небрежност или изходът на заболяването е закономерен, непреодолим и непредотвратим резултат често затруднява практиката.
Затова на помощ идва писаното /позитивното/ право, уреждащо съвкупност от задължения за лекаря. Ако той е действал съобразно правилата за поведение, не следва да носи отговорност, ако се е отклонил, но е донесъл добро за пациента – също. Ако обаче е допуснал немарливост при изпълнението на задълженията, не е положил дължимата грижа, той и лечебното заведение - възложител отговарят по гражданскоправен ред за причинените вреди /и евентуално по наказателен, но това не е предмет на настоящата статия/.
Каква е обемът и интензитетът на дължимата професионална грижа и как се дефинира тя?
Законът за здравето определя, че медицинската помощ в страната се извършва чрез прилагане на утвърдени от медицинската наука и практика методи и технологии.
Качеството на медицинската помощ се основава на медицинските стандарти, утвърдени по реда на Закона за лечебните заведения и правилата за добра медицинска практика, приети и утвърдени по реда на Закона за съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална медицина.
Всеки един от тези актове има за цел да приведе абстрактното юридическо понятие за грижата на добрия професионалист на плоскостта на медицинската професия по начин, който да създава относителен алгоритъм, изначално известен модел на проверки и действия, важим въпреки спецификите на отделния казус.
Касае се за писмени правила на науката и емпирическия опит, които са създадени на първо място защото доказано чрез изследвания и изпитвания възпроизвеждат най-добрите лечебни резултати и се дължат на широко съгласие на специалистите в съответната медицинска общност, включително на междунарно ниво /т. нар консенсуси/. Определени състояния се лекуват по определен начин, най-добрият, до който науката е стигнала.
Правно значение
Съществуването на консенсусите и на юридическите актове, в които заемат различни форми, обаче има и своето правно предназначение. Независимо дали чрез медицинските стандарти, които се утвърждават с наредба на министъра на здравеопазването или посредством приноса на съсловните организации на лекарите и зъболекарите, които познават материята още по-детайлно, в сравнение с централизираното управление от държавната власт, писаните правила създават сигурност като отграничават принципно възможното от практически осъществимото, защото само за последното се носи отговорност.
Тук имаме предвид следното. Ако лекуващият лекар е действал по начин, по който е съобразил изцяло поведението си с позитивноправните изисквания, дори да е имало теоретична възможност за по-добро изпълнение, той по принцип, в общия случай не следва да бъде държан отговорен.
Оказва се, при хипотезите на лекарска грешка въпросът за противоправността е тясно свързан и дори неотделим от въпроса за вината, защото качеството на изпълнението /дължимата грижа/ е нормативно определено.
След като лекарят е осъществил правилно повелите на медицинския стандарт и на добрата медицинска практика, дори и резултатът да сочи на друго, той е проявил максималния предел на напрежение, което може да се иска и очаква от него, максималния предел на дължимото. Над този предел започва зоната или на невъзможното – на практически неосъществимото, или в много случаи на възможното по принцип, но не и за конкретния специалист, съобразно разполагаемата му техника, знания и умения.
Казаното по-горе разбира се, не следва да се абсолютизира. Качеството на изпълнението никога не може да бъде очертано само със законови критерии, защото е невъзможно да бъдат нормативно обхванати всички възможни случаи. За проверката относно правилното прилагане на медицинските стандарти и правилата на добрата медицинска практика често се препраща към абстрактната грижа на добрия професионалист.
Изводи
Следователно за примиряване на двата принципа – за осигуряване на възможно най-добро лечение, предвид характеристиките на благата, които се засягат при лошо изпълнение и за правна сигурност, правилно ще бъде да се приеме, че изпълнение съгласно писаните правила създава оборима неюридическа презумпция за правилно изпълнение, за полагане на дължимата професионална грижа и за липса на противоправност. Обратното, нарушаването на лечебните стандарти и правила за добра медицинска практика е противоправно и когато води до вреди, създава задължение за обезщетяването им.
